Родните управници не
могат да се поучат от малкия човек - те не се учат дори от собствените си
грешки, а как биха се поучили от един селски кмет. Това каза в интервю за Дарик
поетът и публицист Румен Леонидов, който дебютира като драматург на сцената на Сатиричния
театър в София.
Леонидов е авторът на моноспектакъла „Речта на един селски крал”, чийто прототип е реален български кмет - бившия кмет на село Катунци Георги Коцев. Телевизионният репортаж на Елин Рахнев преди две години го превръща в герой на пиесата, в която ролята на кмета се играе от актьора Диян Мачев.
Бившият кмет на село Катунци е бе в София и „се гледа” за първи път на премиерата в Сатирата, разкри Румен Леонидов. Поетът и драматург гостува в предаването на Дарик „Реактивно” часове преди премиерата на „Речта на един селски кмет” на столична сцена.
Леонидов е авторът на моноспектакъла „Речта на един селски крал”, чийто прототип е реален български кмет - бившия кмет на село Катунци Георги Коцев. Телевизионният репортаж на Елин Рахнев преди две години го превръща в герой на пиесата, в която ролята на кмета се играе от актьора Диян Мачев.
Бившият кмет на село Катунци е бе в София и „се гледа” за първи път на премиерата в Сатирата, разкри Румен Леонидов. Поетът и драматург гостува в предаването на Дарик „Реактивно” часове преди премиерата на „Речта на един селски кмет” на столична сцена.
Бившият кмет на санданското село Катунци Георги
Коцев разбуни сериозно духовeте преди година или две. Той стои в основата на
това, тази вечер в Сатиричния театър да бъде премиерата на „Речта на един
селски крал” - вашият дебют в театъра.
Да, на стари години и аз... Емил Рахнев като направи този репортаж, аз му казах: „От това става монодрама, става пиеса”. Той ме изгледа втренчено, но по-късно дойде заедно с Дидо Манчев, който играе главната роля, и Иво Банев, който е директор на хасковския театър. И той направи също, заедно със Сатиричния коопродукция. Почнаха да ме навиват аз да я пиша. Аз се колебах известно време, доста време, защото аз съм силен публицист, но драматург... Аз така я виждам тази пиеса - чиста публицистика. Освен това, прототипа е много силен. Ето и сага настръхвам като чувам гласа на Георги Коцев. Той ще бъде и довечера. Наистина успехът беше огромен Тази телевизионна шестминутка, към 200 000 души я гледаха за два месеца и още я гледат. И във Facebook я качват от време на време. И това за пореден път показва, че животът е много по-силен автор от най-гениалният автор. Аз не се смятам за гениален, но се опитах да хвана образа на този човек и да го доразвия с други случки, защото това, което каза и говори, има много малко от него, въпреки, че Елин върна някои неща. После се оказа, че Елин е дебютант също.
Дебютант като режисьор?
9-10 пиеси има, други играни в чужбина. Той се нави да я прави. Беше много интересно. Защото аз се вживях много в ролята на този човек, в този тип човек, който говори за града, но пък аз имах чувството, че това, което казвам, го казвам на запада. Въпреки че западът не се интересува нито от България, нито от този селянин, нито от мен като автор. Мисля си, че това е един опит, интимен опит за вик срещу това, че глобализацията не само изяде демокрацията, но и нейните деца. И ако всеки от нас не промени начина си на живот, нито демокрацията може да бъде спасена, нито свободата ни, която има вече други измерения. Ние имаме много големи права - да говорим, да протестираме, да гласуваме, но робството от навиците, които имаме - да ядем кофти салами, без да знаем вътре какво има, тези Е-та, които са. Интересно, че на село знаят какво е Е-та, а много граждани не знаят, че трябва да се подбира чиста храна, че трябва да се живее повече в природата, че трябва да живеем с повече вътрешна хигиена, трябва да има приемственост между поколенията, не конфликт. Защото героят се опълчва срещу доста неща в нашата държава - в селото, в малката държава и в малкия свят, в който живее. И упреците му са доста категорични на места.
Ти каза, че за теб това е една чиста публицистика, която се качва на сцената. На какво могат да се научат родните управници от един селски кмет?
Не знам. Родните управници не се учат от нищо, дори от собствените си грешки, дори от собствената си партийност. Виждаме сега какво става с брожението в червената партия. Явно човешкият характер е податлив на изкушения. И може би това е част от проверката тук като сме се явили на тази земя. Аз винаги казвам: ако може да погледнем себе си и света около нас през очите на бога, много неща ще се подредят. Но когото не вярваш в бога, не можеш да погледнеш през очите му. Нашите политици са атеисти. Цялото ни общество, в по-голямата си част, е атеистично.Това, че се ходи по църкви и кръстене, спазването на някакви традиционни, религиозни обичаи, това е пунта мара.
И друг път си казвал, че духовните хора в политиката липсват, няма такива.
Няма как. Това са рационални, цинични хора, с друг вид манталитет. Сега, как да се поучат от един селски кмет, когато той е селски кмет, пък този министър- председател или министър. Какво могат да научат от един цървул. Те така разсъждават. Въпреки че баща му, да кажем на този министър, например Х, баща му е същият цървул. Може от същото село да е, но това няма никакво значение за него. Той презира и баща си. Е, ще му занесе едно агне, ще го погледне нещо. Не всички министри са толкова безчовечни, но общо взето същото отношение имат към така наречения народ-тази комунистическа дума. Нация? Понеже ние от нацията се разпаднахме до народ, племе. Според мен вече няма нация. Ние сме едно племе, което се лута и ако продължава така да се държи спрямо себе си, то ще изчезне, Язък, че сме държава, която не си е сменила името, единствената в Европа, откакто съществува. Били сме закривани, били сме откривани, но държавата се казва България. Но това е друга тема. Не могат да се поучат от по-малкия. Ние смятаме, че по-малкият, малкият човек, редовият човек, нормалният, ако не е охлюв, ако не е някакъв сив запъртък, до нормалните хора, които правят любов като нас, хранят се, живеят някакъв живот, всичко виждат те. Те виждат ние какво правим в града, виждат какво правят и политиците. Когато не обръщаш внимание, когато нямаш съпричастие, нямаш любов към този човек, тоест нямаш бог в себе си, как да промениш себе си. И това е част от разпятието на българската нация, бивша нация, че ние трябва да изживеем онова, което други народи изживяха, не към комунизма, с бързи крачки. Не можем да се сравняваме с 200-300 години демокрация или с правила, държавност. И ние сега, за 100 години след като сме се освободили от турско, и ни освободиха пак, и после ни освободиха пак от съветско. Подарената свобода лесно се харчи.
Затова ли в очите на селския кмет лъвът на герба български не струва колкото кокошката?
Той пита: „Защо лъв? Каква е била България в Африка. Въобще защо се перчим? Не един, а два лъва искаме да сложим, че и изправени на задни крака. Кокошката е нашият герб. Тя снася”. И на философският въпрос: Първо кокошката или яйцето, той казва: „Кокошката. На село от пиле се ражда пиле, вие какво толкова се чудите. Ама пиле какво, истинско пиле, не като вашето в града”.
Дето една супа не става от него.
Не става, то е пълно с вода. Той казва, че на герба трябва да има... „Защо въобще не обръщате внимание на хората, които хранят, които произвеждат, а вие почвате новините с нови молове, с нови хотели, с нови магазини, а редовия човек го няма”. Истината е, че по нашите телевизии и радиа се появяват такива хора. Не случайно този човек, има и други малки истории, в които съм участвал.
Но те винаги са изключения.
Те са така между другото. В Сутрешният блок, този човек няма да бъде поканен.
Да каже: „Чакай, ти говориш тук, западът три пръста земя има”. Защото той е работил, бил е емигрант, и то от първите емигранти. И казва: „Аз се върнах, когато майка ми каза: детето порасна, аз не мога да го заптисам. На 14 години ще го изпусна, аз нямам отговорност, ти си баща. И се върнах и с парите си направих една малка кръчма и така, и така”.
Те май му бяха взривили кръчмата?
Да, опитал се някой да я запали. И аз го питах после. „Чух шум, видях някакъв търчи там, нещо иска да запали, мислих да грабна пушката, ама после реших - защо да ходя да го отлежавам. Изтърчах навън, извиках, той избяга, извиках хора, загасихме го. Знам го кой е, най-лесно мога да го закопам, така че никой да не го намери”. Така ми каза: „Най-лесно е да го закопам, ама защо да си слагам грях на душата”.
Той за първи път ли ще гледа постановката?
Да, но не знам до каква степен ще види себе си или ще види нещо по-друго. В моя първоначален текстови вариант той е по-агресивен, опонира ми неговият хъс, неговият леко разюздан език, който не ми е чужд. Елин го направи по-нежно, през сълзата, както казва той. Пита, повече се чуди: „Абе защо така?”. Повече стопанска загриженост. Интересно, че прототипа Георги, неговата агресивност идва от особения слог, особената опредметеност на езика, не толкова, че ръкомаха или заплашва. Обратно, той наистина е малко по-ококорен, по сдържан от моя герой. Може би това Елин го изкуши и го направи по-замислен.
И той стои на едно бюро по същият начин и разсъждава?
Елин каза: „Аз се хванах да правя нещо, което е най-трудно”. Аз съм 15 години по-голям от Елин по възраст, но той е дишал театър много повече от мен. Бил е драматург и на Народния театър и на Сатирата, и в Благоевград. Има много пиеси. Той е дишал този въздух, прахта на сцената, която на мен не ми е била чужда, но не съм се завирал там професионално, повече като зрител, като ценител. Оказа се, че да се направи, да се постави една монодрама е много сложно, няма какво да се прави, няма кой да ти помогне, няма какво да направиш с героя. И той сложи портрета на Бенковски и го смята за втори герой, който гледа през цялото време. И даже нашият герой, който се казва Малкият мавруд, се обръща към Бенковски и му казва някакви думи, тоест има едно око. Защото, според Елин, това е най-големият хулиган в нашата революционна борба. Аз мисля, че и Ботев не му отстъпва, но... Лошото е, че нямаме хулигани, това е. И обществото ни няма хулигани в най-хубавия смисъл. Не просто тарикати.
Хулигани бол ще каже българинът, тарикати.
Тарикатите не са хулигани, тарикатите са мошеници. Тарикати са ония покупкопродавници. Няма пичове, няма хора, които са готови да работят за селото си като кмет - всеотдайно, без да краде, да помага на църквата. Там наблизо се намират моята любима църква „Свети Георги”, в която е живяло Стойна преподобна. Това лято изкарах 10 дена там на пост и молитви. Това е друг разговор. Но съм много впечатлен. Помагали са заедно с футболния отбор, направили са покрива, и сега има още какво да се прави. Там има стенописи, трябва да се изчистят, с времето са наслоени със сажди и други неща. Но той е човек, който, като трябва някой да ражда, първо него го търсят. „Кмете, жена ми ще ражда, трябва да ходим до града. Давай, с колите до града. Там ражда, връщаме се и така. Аз съм като старшина тук”.
Защо превърнахме думата селянин в това, което е днес?
Всеки вика в града - селянин, но ние сме си селска нация, какво да се лъжем.
Нашата аристокрация е избита още по времето на цар Борис първи, по-късно се избива 1923 г., след това 1945 г. - всичко отива под ножа. Ние нямаме духовен елит, нямаме духовна аристокрация. Имахме една интелигенция, която стоеше около масата на Тодор Живков и затова се срамувахме от себе си. Едно е селяндур - простак, нечистоплътен, дивак, идиот, недоразвит, недоучил. Друго е човек - селянин. Има си особености - по-хитри са, по-тарикати, но има и шопи, има и в Македония, да не говорим горе моите любими хора, които са в Северна България. Така че, ако някой ми каже селянин... Даже имам едно стихотворение, бях го написал като дете: „Ти виждал ли си по-добър човек от селянин”.
Да, на стари години и аз... Емил Рахнев като направи този репортаж, аз му казах: „От това става монодрама, става пиеса”. Той ме изгледа втренчено, но по-късно дойде заедно с Дидо Манчев, който играе главната роля, и Иво Банев, който е директор на хасковския театър. И той направи също, заедно със Сатиричния коопродукция. Почнаха да ме навиват аз да я пиша. Аз се колебах известно време, доста време, защото аз съм силен публицист, но драматург... Аз така я виждам тази пиеса - чиста публицистика. Освен това, прототипа е много силен. Ето и сага настръхвам като чувам гласа на Георги Коцев. Той ще бъде и довечера. Наистина успехът беше огромен Тази телевизионна шестминутка, към 200 000 души я гледаха за два месеца и още я гледат. И във Facebook я качват от време на време. И това за пореден път показва, че животът е много по-силен автор от най-гениалният автор. Аз не се смятам за гениален, но се опитах да хвана образа на този човек и да го доразвия с други случки, защото това, което каза и говори, има много малко от него, въпреки, че Елин върна някои неща. После се оказа, че Елин е дебютант също.
Дебютант като режисьор?
9-10 пиеси има, други играни в чужбина. Той се нави да я прави. Беше много интересно. Защото аз се вживях много в ролята на този човек, в този тип човек, който говори за града, но пък аз имах чувството, че това, което казвам, го казвам на запада. Въпреки че западът не се интересува нито от България, нито от този селянин, нито от мен като автор. Мисля си, че това е един опит, интимен опит за вик срещу това, че глобализацията не само изяде демокрацията, но и нейните деца. И ако всеки от нас не промени начина си на живот, нито демокрацията може да бъде спасена, нито свободата ни, която има вече други измерения. Ние имаме много големи права - да говорим, да протестираме, да гласуваме, но робството от навиците, които имаме - да ядем кофти салами, без да знаем вътре какво има, тези Е-та, които са. Интересно, че на село знаят какво е Е-та, а много граждани не знаят, че трябва да се подбира чиста храна, че трябва да се живее повече в природата, че трябва да живеем с повече вътрешна хигиена, трябва да има приемственост между поколенията, не конфликт. Защото героят се опълчва срещу доста неща в нашата държава - в селото, в малката държава и в малкия свят, в който живее. И упреците му са доста категорични на места.
Ти каза, че за теб това е една чиста публицистика, която се качва на сцената. На какво могат да се научат родните управници от един селски кмет?
Не знам. Родните управници не се учат от нищо, дори от собствените си грешки, дори от собствената си партийност. Виждаме сега какво става с брожението в червената партия. Явно човешкият характер е податлив на изкушения. И може би това е част от проверката тук като сме се явили на тази земя. Аз винаги казвам: ако може да погледнем себе си и света около нас през очите на бога, много неща ще се подредят. Но когото не вярваш в бога, не можеш да погледнеш през очите му. Нашите политици са атеисти. Цялото ни общество, в по-голямата си част, е атеистично.Това, че се ходи по църкви и кръстене, спазването на някакви традиционни, религиозни обичаи, това е пунта мара.
И друг път си казвал, че духовните хора в политиката липсват, няма такива.
Няма как. Това са рационални, цинични хора, с друг вид манталитет. Сега, как да се поучат от един селски кмет, когато той е селски кмет, пък този министър- председател или министър. Какво могат да научат от един цървул. Те така разсъждават. Въпреки че баща му, да кажем на този министър, например Х, баща му е същият цървул. Може от същото село да е, но това няма никакво значение за него. Той презира и баща си. Е, ще му занесе едно агне, ще го погледне нещо. Не всички министри са толкова безчовечни, но общо взето същото отношение имат към така наречения народ-тази комунистическа дума. Нация? Понеже ние от нацията се разпаднахме до народ, племе. Според мен вече няма нация. Ние сме едно племе, което се лута и ако продължава така да се държи спрямо себе си, то ще изчезне, Язък, че сме държава, която не си е сменила името, единствената в Европа, откакто съществува. Били сме закривани, били сме откривани, но държавата се казва България. Но това е друга тема. Не могат да се поучат от по-малкия. Ние смятаме, че по-малкият, малкият човек, редовият човек, нормалният, ако не е охлюв, ако не е някакъв сив запъртък, до нормалните хора, които правят любов като нас, хранят се, живеят някакъв живот, всичко виждат те. Те виждат ние какво правим в града, виждат какво правят и политиците. Когато не обръщаш внимание, когато нямаш съпричастие, нямаш любов към този човек, тоест нямаш бог в себе си, как да промениш себе си. И това е част от разпятието на българската нация, бивша нация, че ние трябва да изживеем онова, което други народи изживяха, не към комунизма, с бързи крачки. Не можем да се сравняваме с 200-300 години демокрация или с правила, държавност. И ние сега, за 100 години след като сме се освободили от турско, и ни освободиха пак, и после ни освободиха пак от съветско. Подарената свобода лесно се харчи.
Затова ли в очите на селския кмет лъвът на герба български не струва колкото кокошката?
Той пита: „Защо лъв? Каква е била България в Африка. Въобще защо се перчим? Не един, а два лъва искаме да сложим, че и изправени на задни крака. Кокошката е нашият герб. Тя снася”. И на философският въпрос: Първо кокошката или яйцето, той казва: „Кокошката. На село от пиле се ражда пиле, вие какво толкова се чудите. Ама пиле какво, истинско пиле, не като вашето в града”.
Дето една супа не става от него.
Не става, то е пълно с вода. Той казва, че на герба трябва да има... „Защо въобще не обръщате внимание на хората, които хранят, които произвеждат, а вие почвате новините с нови молове, с нови хотели, с нови магазини, а редовия човек го няма”. Истината е, че по нашите телевизии и радиа се появяват такива хора. Не случайно този човек, има и други малки истории, в които съм участвал.
Но те винаги са изключения.
Те са така между другото. В Сутрешният блок, този човек няма да бъде поканен.
Да каже: „Чакай, ти говориш тук, западът три пръста земя има”. Защото той е работил, бил е емигрант, и то от първите емигранти. И казва: „Аз се върнах, когато майка ми каза: детето порасна, аз не мога да го заптисам. На 14 години ще го изпусна, аз нямам отговорност, ти си баща. И се върнах и с парите си направих една малка кръчма и така, и така”.
Те май му бяха взривили кръчмата?
Да, опитал се някой да я запали. И аз го питах после. „Чух шум, видях някакъв търчи там, нещо иска да запали, мислих да грабна пушката, ама после реших - защо да ходя да го отлежавам. Изтърчах навън, извиках, той избяга, извиках хора, загасихме го. Знам го кой е, най-лесно мога да го закопам, така че никой да не го намери”. Така ми каза: „Най-лесно е да го закопам, ама защо да си слагам грях на душата”.
Той за първи път ли ще гледа постановката?
Да, но не знам до каква степен ще види себе си или ще види нещо по-друго. В моя първоначален текстови вариант той е по-агресивен, опонира ми неговият хъс, неговият леко разюздан език, който не ми е чужд. Елин го направи по-нежно, през сълзата, както казва той. Пита, повече се чуди: „Абе защо така?”. Повече стопанска загриженост. Интересно, че прототипа Георги, неговата агресивност идва от особения слог, особената опредметеност на езика, не толкова, че ръкомаха или заплашва. Обратно, той наистина е малко по-ококорен, по сдържан от моя герой. Може би това Елин го изкуши и го направи по-замислен.
И той стои на едно бюро по същият начин и разсъждава?
Елин каза: „Аз се хванах да правя нещо, което е най-трудно”. Аз съм 15 години по-голям от Елин по възраст, но той е дишал театър много повече от мен. Бил е драматург и на Народния театър и на Сатирата, и в Благоевград. Има много пиеси. Той е дишал този въздух, прахта на сцената, която на мен не ми е била чужда, но не съм се завирал там професионално, повече като зрител, като ценител. Оказа се, че да се направи, да се постави една монодрама е много сложно, няма какво да се прави, няма кой да ти помогне, няма какво да направиш с героя. И той сложи портрета на Бенковски и го смята за втори герой, който гледа през цялото време. И даже нашият герой, който се казва Малкият мавруд, се обръща към Бенковски и му казва някакви думи, тоест има едно око. Защото, според Елин, това е най-големият хулиган в нашата революционна борба. Аз мисля, че и Ботев не му отстъпва, но... Лошото е, че нямаме хулигани, това е. И обществото ни няма хулигани в най-хубавия смисъл. Не просто тарикати.
Хулигани бол ще каже българинът, тарикати.
Тарикатите не са хулигани, тарикатите са мошеници. Тарикати са ония покупкопродавници. Няма пичове, няма хора, които са готови да работят за селото си като кмет - всеотдайно, без да краде, да помага на църквата. Там наблизо се намират моята любима църква „Свети Георги”, в която е живяло Стойна преподобна. Това лято изкарах 10 дена там на пост и молитви. Това е друг разговор. Но съм много впечатлен. Помагали са заедно с футболния отбор, направили са покрива, и сега има още какво да се прави. Там има стенописи, трябва да се изчистят, с времето са наслоени със сажди и други неща. Но той е човек, който, като трябва някой да ражда, първо него го търсят. „Кмете, жена ми ще ражда, трябва да ходим до града. Давай, с колите до града. Там ражда, връщаме се и така. Аз съм като старшина тук”.
Защо превърнахме думата селянин в това, което е днес?
Всеки вика в града - селянин, но ние сме си селска нация, какво да се лъжем.
Нашата аристокрация е избита още по времето на цар Борис първи, по-късно се избива 1923 г., след това 1945 г. - всичко отива под ножа. Ние нямаме духовен елит, нямаме духовна аристокрация. Имахме една интелигенция, която стоеше около масата на Тодор Живков и затова се срамувахме от себе си. Едно е селяндур - простак, нечистоплътен, дивак, идиот, недоразвит, недоучил. Друго е човек - селянин. Има си особености - по-хитри са, по-тарикати, но има и шопи, има и в Македония, да не говорим горе моите любими хора, които са в Северна България. Така че, ако някой ми каже селянин... Даже имам едно стихотворение, бях го написал като дете: „Ти виждал ли си по-добър човек от селянин”.
Няма коментари:
Публикуване на коментар