понеделник, 18 март 2013 г.

Ние и Вие



Хайде да видим кой очакващ животоспасяваща операция ще иска да го оперира инженер...



Тя вади от някаква кутийка стотинки и започва внимателно да ги брои. Много внимателно. Опашката е мълчалива. Никой не подвиква, касиерката търпеливо чака. Най-после стотинките, които трябва да образуват няколко лева, са отброени.
Защо ние, вечно гневните, вечно бързащите, мълчим и не възразяваме на това бавно, изнервящо броене?
Защото Ние сме Тя. Всеки от нас, който започва да отброява пред всяка каса оскъдните си възможности. Възможностите, които ни предоставя бледото подобие на една усмихната и имаща България.
Но онова, което се случва пред гишето, е различно от другото - на улицата. Там реката на недоволството излиза от бреговете си. Аргументите са неясни, общите фрази за промяна съдържат глад за справедливост, но не и посока. Тръгна ли лавината? Май не само тръгна, но се и разпадна на лавинки, които помитат и затрупват; трябват спасители. Има ли врата, през която да минат те? Кои са? Интелигентното звучене на исканията се смали, остана някакъв вик, викът на инерцията за промяна. Гражданската смелост на всички се изгуби в един-единствен полет към смъртта, който събра грамада от камъни. В един-единствен жертвен полет над егото, над безценния и неповторим живот. Ако това смело момче, жертвало се за промяна, можеше да види как тръгва лавината...
И така, гражданският протест повече от всичко друго изисква организираност и нетърпимост към хаоса. Спонтанността може ли да съдържа едно действено единение? Или е диктат - само че друг. Наш. Ние издигаме знамето на този диктат.
И тръгна фолклорът, отново изникнал от привидното спокойствие, от всеобщата ни тревога, от напрежението ни - и отново извадил меча си - ироничен, саркастичен, ясен.
Ето виц.
Операционна. Екипът се е приготвил да оперира. Професорът гледа болника миг-два и пита:
- Кой искате да ви оперира? Ние - или 50% гражданска квота...
Хайде да видим кой очакващ животоспасяваща операция, ще иска да го оперира инженер. Или литератор. Или артист. Или балерина... Толкова отдавна говорим за експерти навсякъде. Искаме ги - пак ние ги искаме. И пак ние не ги виждаме. Гражданското присъствие е немислимо без експертност. То не може да е просто присъствие, просто казани думи, просто протест. То иска мисъл, ясна и конкретно приложима. То не може да влезе с мисията на вещо лице, което да даде едно особено мнение, ако не е съгласно. Яснотата би означала промяна. И професионализмът. И прогнозата за утре. С посоката към утре.
Протестът не търпи никого, свързан с властта. Но гражданското поведение не може да бъде оцветявано със "Станишко-мишко", с всякакви епитети и характеристики, отправени към "вие". Везните се наклоняват към невъздържаност, към изгубване на равновесие. Обиди - и грубост - е, да, това освобождава напрежението. Но да погледнем - има ли изход от подобна задънена улица?
Господин Борисов си намери вратичка в гигантския слалом. Той реши да се спусне по свои правила - мотивът: да не окървави... бялото, може би, наше битие. Дотолкова бяло, че сме обезцветени като тяло и дух. Думите му заповтаряха по всички информационни канали неговите сподвижници: ама, че разбира се, в името на мира и спокойствието... за да няма кръв... И ето ни земетресение! Кого затрупа? Нас. Ние сме под развалините на безвластието, неяснотата, хаоса... И докато атлетичният г-н премиер непрекъснато се явяваше в дрехата на "сам войнът е войн", изведнъж, след демонстрирана категоричност ("не на оставката"), си тръгна. Ей така. В името на народа. Това му отпътуване бе разчетено от различни категории хора различно: едни го осъждат, други го подозират в предварително обмислено слизане от високия пост, за да се върне на бял кон, трети - доскоро безразлични към всякакви партии и управления, изразиха изригващата си жал... Изведнъж в сърцата им се появи неподозирана топлота към него - вдигнал кръвно... Хайде тогава да гласуваме за него!
Имам друго предложение: да гласуваме за жената, която случайно срещнах. Щом е заради кръвното.
Тя гледаше една витрина. Беше така вглъбена и лицето й, почти закрито от огромни очила, изразяваше такава възхита, че ме закова до нея. Гледаше бродерии. Дали са ръчни? Така съвършени! Едва ли. Не, не са ръчни. Машина. Въздъхна, разочарована от истината. Искаше й се нещо красиво в този ден. Тръгнахме заедно по улицата. И тръгна разговорът за кръвното. Преди няколко дни й прилошава. С 220 горна граница и висока долна отива в спешен кабинет. Сама посред нощ. След като получава съвет да си търси джипито, все пак й дават някакво лекарство. Но да са и предлагали болница, па макар за нощ? Не са.
И аз изпитвам жал към човека-премиер, вдигнал високо кръвно. Но в същия ден поне десетина души мои познати имаха над неговото кръвно, оповестявано от всеизвестния правителствен лекар, проф. д-р Любомир Спасов. И навярно и тяхното е от стрес. И ние сме в стрес. Ние, които не сме имали амбиции да ръководим държава или някаква част от нея. Не знам дали си дава сметка проф. Спасов каква реакция предизвика сред различни социални кръгове неговото методично оповестяване на състоянието на премиера. От хората съм, които уважават институциите и онези, които ги представляват. В този смисъл, законно избраният премиер за мен е личност, която трябва да бъде възприемана като водеща личност и по нормален, интелигентен начин, да се хвали или отрича. С аргументи. Но да бъде славославян и възвеличаван, да бъде открояван над всички, които са "Ние", да бъде отделян във високата графа "Вие" - е, това си е пиар на правителствения доктор. Но този пиар записа и минус за самия г-н Борисов. Защото във време на стрес и безпаричие, на убийства и отвличане на деца, на хаос и мъгла хората започват да се ядосват на здравния бюлетин, отразяващ горна-долна граница на един човек, пък бил той и премиер.
И отново виц. Ако го премествам тук, във вестникарските редове, от неприкритото разказване по улици и домове, то е, защото е свързан със същата правителствена болница. И с една оценка за г-н Борисов.
Г-н Борисов лежи в Правителствената. Пристига г-н Цветанов. И е ужасен: премиерът с вързани ръце. Веднага иска обяснение от д-р Спасов. И ето какво чува (както съм чела, така го пиша):
- Изпоряза всичките ни ленти на електрокардиограмите, не останаха, бяхме принудени да го вържем, нали Ви казвам, лента не остане непрерязана.
Фолклорът не прощава. Щом е тръгнала приказката така свободно, всичко е ясно. Няма страх да се каже нещо. Страхът е победен от гнева. Няма шушукане. Има онази точност, родена от ситуацията. Има онази ирония, горчивата, пак истинна.
Народът, сиреч - ние - обвинява правителството и главното му действащо лице в бягство. Така си го и нарича. И вменява вината за безредието. Вие - онези, от които зависи да се управлява така, че да не се стига до безредие, обвиняват народа, може да цитираме един министър в оставка. Във всяко от обвиненията може да има истина.
Въпросът е друг. Не сме "ние" и "вие". България сме. Едно цяло, за което отново се заговори по света с пренебрежение, със зле прикриван присмех, категорично не ни искат във всякакви свободни зони, питат се какво търсим в Европейския съюз, пишат за нас скандално и безапелационно. Притиснати сме под обобщението "корумпирани" и нагли.
В същото време наши деца печелят награди в чужбина, наши учени имат открития, наши автори са превеждани в чужбина, наши музикални таланти не слизат от световните сцени. Кои сме ние? Ние - като народ, като цяло?
Няма ние и вие. Има България. Можем ли да я защитим като цяло, единни? Можем ли да смъкнем черното знаме на западнала държава, което развяват над главите ни? Не един човек да изгори заради всички.
Грамадата от камъни отдавна е символ за поругана чест. За изразена човешка позиция. Пак идва някъде оттам, от народното мислене. Ще можем ли да смъкнем тежестта на тези камъни?
Заради България.



Юлия Пискулийска
В."Дума"